Подходи на хуманизация в образованието


Категория на документа: Педагогика



ПОДХОДИ ЗА ХУМАНИЗАЦИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО
Вниманието на обществото към проблемите на хуманизацията на образованието е свързано с еволюцията на съвременните възгледи.
В наши дни науката поддържа становището,че науката е толкова по-обективна, колкото е по-отчуждена от субекта, от индивидуалността. Тази теза засяга предимно хуманитарните науки, в това число педагогиката и психологията. Днес се изразява мнение, че традиционната система на обучение се оказва безличностна, защото детето още се приема като обект, а не като субект на взаимодействие. Обучаемият е представен като технологичен механизъм, който може да се управлява с помощта на външни въздействия, нови технологии, общи стандарти и нормативи.Трябва да се осъзнае,че детето не е глина от която може да се прави всичко,а е развиваща се личност.
Традиционната система на обучение е основана на социоцентрическия подход, който ориентира учащите се към овладяване на определени знания, умения и навици. Качеството на усвоените знания се определя предимно от това, което ученикът е запомнил, възпроизвел, направил по образец. Запазена е илюзията, че външните фактори непосредствено формират вътрешното състояние. Разбираемо е защо при постигане на такава цел, особено внимание се отделя на крайния резултат. За съжаление при този вид обучение не се обръща внимание на механизмите на развитие на личността, на показателната сила на нейната активност и способността към творческа дейност. Вниманието е насочено преди всичко към усвояването на зададеното и изпълнението по образец.
Класическото определение за обучението е двустранен процес, при който учителят преподава, а ученикът усвоява знания и умения, и се представя формална свързаност между двата субекта: учител - ученик. Така представен, процесът на обучение, създава представа за наличие на изкуствена механична връзка между две различни дейности - педагогическа и учебно-познавателна, с различни мотиви, цели, методи и средства.
Технологичното изясняване на обучителния процес като двустранен в среда на непрекъснато взаимодействие между субектите съдейства за развитие на техните възможности и компетенции. В този смисъл, като партньори в своята активност, те са в ролята на субект, който развива самостоятелно своята дейност.Дейностния подход включва следните компоненти:

1.Субект 2.Потребност 3.Мотив 4.Цел 5.Начин-средство, метод, процес-резултат
Тези компоненти се възприемат,като неотменяеми за всяка дейност, като план на човешката дейност. Плана на човешката дейност са тези компоненти, без които дейността не може да съществува, в това число и дейностите в учебния процес.
Представената структура на дейността се основава на принципа за взаимно съответствие,зависимост и взаимни връзки между нейните компоненти.
Всеки един участник в акта на обучение изпълнява конкретна дейност, която по един или друг начин се свързва с иновационните образователни процеси.
Ако се приеме, че на ниво "мотивация" може да се промени и доколкото мотивът е осъзната от субекта потребност, то съгласно хуманистичната теория на Маслоу следва, че стимулирането на мотивацията, както и нейното развитие като динамичен процес, в който субектът опознава, усъвършенства и реализира себе си, подтиква към иновации и обратно. Възможно е мотивационната деформация да доведе до ограничаване на субективния познавателен ресурс за всяка дейност, свързана със създаването и реализирането на иновационни идеи. Липсата на мотивация поражда незаинтересованост за извършване на дейност, недостатъчно единство между социален опит и потенциалните възможности на субекта. Това намалява възможността за реализиране на иновационни идеи, както и техния обективен процес.
Като извод може да се каже,че за иновационни мотиви може да се говори дотолкова, доколкото те пораждат иновационни характеристики в другите компоненти на дейността. За това значение има мотивацията, която по свой начин задвижва всички останали елементи на дейността. Промените в образователната политика трябва да мотивират и стимулират действията на субектите, участници в процеса. Защото мотивирането, проявено в познавателните структури осъществява взаимодействието между двете страни на обучението.
Традиционната ни педагогика е приела формално логическия и психологическия подход, който се съобразяват с възрастовите особедности на децата и водещите функции на възпитанието и обучението в детското развитие. Обучението в различните периоди на детството се свързва с различна психична система, протичаща като взаимообусловена дейност, реализирана в различни форми на взаимодействие. Това дава нова интерпретация и реализация на идеите на хуманизма.
Традиционното и новото имат своя стабилност и в постановката за комплексния характер на личността. Този характер на личността стана научна основа за прилагане на интегративния подход, на обучение в екипи, използване на интерактивни методи на обучение. Той даде възможност да се определят психичните компоненти, свързани с поведението и отношението на подрастващите, да се усъвършенства методологията и методиката на педагогическия процес с цел цялостно формиране на детската личност. Това е свъзано с личностния подход и прилагането на световните тенденции в нашата образователна система.
Традиционната система на обучение се стреми да въздейства на личнистта чрез колектива, но не оценява личната свобода. Общите подходи към образованието трябва да имат личностно ориентиран характер. Това е най-верният път за хуманизация на учебно-възпитателната дейност.
Личностно ориентираната педагогика се опира на хуманистичното направление, чийто представители са Е. Маслоу, Е. Фром, Л. Толстой и др. В центъра на хуманистичната теория стои личността, нейните ценности, нейната лична свобода и способността да прогнозира и контролира собствения си живот. Хуманистичното направление се състои в това, че то е устремено към бъдещето на личността и се опира на силата на разума. Хуманизацията на образованието изключва безличностния подход към личността. Хуманистичната ориентация обединява усилията на учени в техните търсения за смисъла на човешкото битие, на творчеството, на свободата на избора, на цялостта, на интегративността на мисленето, на управление от механизми на собствено развитие.
Хуманизацията на обучението е ориентация, в основата на която стои преустройството на личностните цели. Хуманистичната педагогика е ориентирана към индивидуализация на обучението, към използване на индивидуални нормативи и съответно програми за развитие, към засилване на положителните мотиви на учене, към активизацията на творчеството. Основните са свързани със самообучението и самовъзпитанито, като се имат предвид индивидуалните особености на личността и се създадат благоприятни условия за развитието на тези процеси.
Важен е фактът,че интересът към ученето възниква само в тогава, когато дейността се съпътства от успех, когато всеки отделен ученик се оценява спрямо неговото собствено развитие, когато оценката на ученето не се ограничава само от резултатите на продуктивната дейност на ученика.
Развитието на личността е ефективно,когато обучението предизвиква положителни емоции, когато детето чувства,че към него се отнасят със симпатия и внимание, независимо от резултатите на ученето.
Днес в хуманистичното училище се утвърждава стил на доверие,сътрудничество,засилване ролята на емоциите. Това извежда субектите в учебния процес от психологическия дискомфорт. Невъзможността на човека да сподели своите мисли,чувства, емоции с други води до неговото негативно състояние. Хуманистичната педагогика се ръководи от това, че личността може да развива способностите си и да реализира своя познавателен дейност, когато са удовлетворени нейните потребности за безопасност, за принадлежност към някаква общност, за любов, уважение и самооценка.
РОЛЯТА НА УЧИТЕЛЯ-хуманно-ориентирания учител трябва да притежава позитивно отношение към ученика, да приема детето такова, каквото е, разбирайки необходимостта от корекция на отделни качества, но като се има предвид общото положително отношение към цялостната личност.
Учителят-хуманист помага за изграждането у всеки чувство за собствено достойнство, емпатия и самоуважение, стреми се да обезпечи психологическия комфорт в класната стая. Той е субект в учебния процес, подпомагаш и облекчаващ процеса на учене. Самото преподаване не е просто предаване на информация, а най-вече процес на радостно осмисляне на ученето.
Все още не съществува цялостно оформена концепция за подходите на хуманизация в образованието. Същността на проблема за обучението като същност, динамика и резултат, и на проблема за имплицитната принадлежност на образователните технологии и техники на обучение, се налага необходимостта от извеждане на методологичните и методичните основи на цялостната концептуално-обективна същност на новата образователна система.
ЛИЧНОСТНО ОРИЕНТИРАНОТО ОБРАЗОВАНИЕ

Водещи ориентири са идеологията, държавата и нейните икономически изисквания, бюрократичната система на управление на образованието, традициите и ритуалите на педагогическото съзнание. Личностният подход не може да отмени въздействието на тези мощни фактори.
Актуалността на концепцията за личностно ориентираното образование е обусловена не само от нейната значимост за обновяващото се общество, но преди всичко от обосновката на практическите и теоретическите педагогически предпоставки.
Идеята за личностно ориентирано образование се проявява на две равнища: обикновено и научно. Първото - личностният подход се разглежда като етикохуманистичен подход, утвърждаващ идеите за уважаване личността на детето, за партньорство, сътрудничество, диалог, за индивидуализация на образованието. Второто има различна концептуално- понятийна структура, в зависимост от това, в рамките на предмета на коя наука се разглежда тази концепция.
философията на образованието изследва личностния подход с помощта на категориите на субекта, на свободата, на саморазвитието, цялостта, диалога, играта, като форми за самопроява на личността.
От позициите на психологията концепцията за личностния подход се обогатява от представите за функциите на личността в нейната жизнена дейност, за специфичната природа на личностното равнище на човешката психика, за смисловата сфера на рефлексията, преживяването от диалога, както и механизмите за образуване на личнш опит .
Най-правилно е личностно ориентираното образование да се разглежда в рамките на предмета на педагогиката, в частност на дидактиката, като се включват категориите: цел, съдържание на образованието, методи на обучение и влизащите в техния състав конкретни технологии, дейността на преподаване и учене.
Теоретическото предназначение на концепцията за личностния подход се извежда в разкриване на природата и условията за реализация на личностно развиващите се функции на образователния процес, в определяне на целевите, съдържателните и процесуалните характеристики на системата на образование.
В учебния процес се овладяват знания, формират се умения, развива се личността на учащия. Личностното начало в детето се заражда още от ранно детство,като в се формират качества като избирателност, саморазвити , цялостност, опосредственост. Личностно ориентираното образование не се занимава с формиране на личност с дадени определени свойства, а създава условия за пълноценна проява и съответно, за развитие на личностните функции на субектите на образователния процес. Тази специфика поражда и въпроса как при това да се спазва желаната мярка за достигане на съгласуваност между социално-етическата необходимост и свободата на развитие, без която не може да има истинско личностно начало?
При анализа на концепциите се изхожда от факта, че личностните функции на обучаемия са в образователния процес в случаи, когато познавателните способности не могат да обезпечат адекватната позиция на ученика в структурата на учебната ситуация.
Като личностни фукции се определят: : мотивации (приемане и обосноваване на дейността); опосредствани действия (по отношение на външни въздействия и вътрешни импулси на поведението); колизии (виждане на скрити противоречия на действителността); критики (по отношение на предлаганите отвън ценности и норми); рефлексии (конструиране и запазване на определен Аз-образ); смислотворчество (определяне системата на смисъла на живот); ориентации (построяване на личностна картина на света - на индивидуалния мироглед); осигуряване на автономност и устойчивост на вътрешния мир, творчески преобразувания (осигуряване на творчески характер на всяка личностно значимо дейност); самореализация (стремеж да бъде признат Аз- образът от другите); осигуряване на равнище на духовност на жизнената дейност в съответствие с личностните претенции (предотвратяване на отрицателни действия към утилитарни цели).
Пълнотата на тези функци свидетелстват за факта, че образователният процес е достигнал личностното развитие на своето функциониране.
Активизацията на личностните функции се обезпечава от такова съдържание, което е способно да разколебае цялостността на личностния мироглед, йерархията на позициите, статута на личността.
Личностно развиващата се функция повече се декларира, отколкото реално да се изпълнява в съвременните образователни условия. Това, обаче, не означава, че в образователния процес не се развива личността на детето. Това донякъде има своето логическо обяснение, което се изразява във факта, че ценността и смисълът на образованието, личностното самоопределяне все още не се осъзнава от младите хора.
Значим регулатив при структуриране на съдържанието, се явява представата за целите на образованието.
Личностния модел на мислене съществено променя разбирането за феномена на целта. Тя се представя модел на личността, изразяващ поръчката на социума, имащ формата на стандартите на образованост и поведение. Такъв подход противоречи на личностната същност на образованието. Най-съвършените ценности на човешкия род трябва отново да се родят в неговия опит. В противен случай те не могат да придобият личностен смисъл.
Методологията на личностно ориентираното образование е призвана да изследва специфичната природа на цялостта на педагогическото знание. По този начин теорията за цялостния педагогически процес се извежда на ново когнитивно равнище.
Необходимостта от включване в съдържанието на стандартни компоненти и на емоционално-ценностни, личностни елементи, присъщи на самия процес на обучението, намира израз в различни концепции на образованието. Опирайки се на това положение, приемаме, че цялостното, реално съдържание на образованието се образува от два елемента:
социално-културен опит, съществуващ, независимо от процеса на обучение, във вид на образователен стандарт. личностен опит, придобит върху основата на субективното общуване и обусловените от него ситуации, проявяващо се във форма на преживяване.
Личностно ориентираното образование не може да бъде откъснато от процесуалната форма на неговото съществуване. Всяка ценност има значимост за субектите на образователния процес, само ако е представено във вид на задача-колизия, изискваща съпоставяне на тази ценност с други ценности.
Съществуващият в теорията и практиката опит за създаване на технологии, ориентирани към развиване на когнитивни структури, не винаги може да бъде непосредствено използван.
За основа на личностно ориентираното образование може да се приеме учебната ситуация. Разкривайки нейната същност се отказваме от множество атрибути на традиционното педагогическо мислене - такава ситуация не може преднамерено да се въвежда в съответствие с плана на урока, тя няма зададен отвън материал и еднозначно предписана методика на организация, не е приспособена за целия клас.
Участието на учителя и учениците в личностно ориентираната ситуация предполага своеобразна инверсия на всички параметри на обучението, мотиви, интереси, ценности, цел, съдържание на учебния процес.
Конструирането на учебната ситуация предполага използването на три типа базови технологии:
-Представяне на елементите на съдържанието на образованието във вид на личностно ориентирани задачи.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Подходи на хуманизация в образованието 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.