История на педагогиката и българското образование


Категория на документа: Педагогика



Дял втори
История на българското образование
Тема първа: Методологически увод в Историята на българското образование

* Предмет и задачи на Историята на българското образование.

Историята на българското образование е педагогическа наука, чийто предмет е зараждането и развитието на възпитателната практика, училищното дело и педагогическите идеи от създаването на българската държава до наши дни. Именно специфичните въпроси, които тя разглежда я правят не историческа, а педагогическа наука. Обикновено се изучава заедно с История на педагогиката, тъй като реално тя може да се определи като българската история на педагогиката, макар и с друго име. Както всяка наука за миналото тя е необходима на съвремието заради опита, който предлага в практическо и идейно отношение, ценен за днешния човек.

Задачите, които има тя са аналогични на задачите на историята на педагогиката:
А. Да се разкрият закономерностите в развитието на възпитанието и образованието в България от създаването и до наши дни.
Б. Да се оценят критически педагогическите идеи от миналото и да се използват за нуждите на съвременното образование.

* Връзка с другите науки, източници, кратък исторически обзор на трудовете по История на българското образование.

Връзката с другите науки трябва да се търси съобразно особеностите на Историята на българското образование като педагогическа наука занимаваща се с миналото и нейния предмет. Свързана е с всички науки, които носят информация за него -историята, етнографията, литературата, историята на българската философия, историята на литературата, педагогиката.

Източниците на Историята на българското образование са всички онези писмени и материални документи на миналото, които имат връзка с възпитанието и училището.
Историята на обарзованието ни започва да се обобщава, съхранява, записва най-напред като история на отделни училища, биография на отделни учители, съхранява се чрез спомените за изминалото време на наши видни обществени дейци. Немалко допринася и създадения в последните предосвобожденски десетилетия обществен печат. Ето защо, тези първи писмени свидетелства за едно или друго значимо, културно и просветно събитие са първите стъпки към събирането и обобщаването на българската просветна история.

Историците на образованието са на мнение, че първенството в това отношение се пада на известния благодетел на габровското училище - Васил Априлов. През 1841 г. т.е. няколко години след откриване на първото обществено, новобългарско, начално училище в Габрово, В.Априлов написва историята на това училище, която разказва за новия етап, в който просветното ни дело навлиза. И пак за габровското училище - гордостта на българина през Възраждането - пише и П. Р. Славейков през 1866 г. Заслугата за създаването на Историята на българското образование, чрез първото систематизирано издание е на Никола Ив. Ванков. През 1903 г. той написва "История на учебното дело в България от край време до освобождението" и я нарича "очерк". Три години по-късно, през 1906 г. разширява и допълва първото издание с информация за развитието на българското училище и първите просветни закони от Освобождението до края на XIX век. С това става по право първият историк на българското образование.

Историята на българското училище и просвета въобще през целия XX век занимава научни работници, учителство, историци и педагози в университета и извън него. Те създават свои студии по учебното дело и педагогическите идеи у нас. Едни от тях са принудени професионално да го правят. Други са движени от интересите си към историята и дълга пред потомците. Най-значимите творби предлагат университетските професори - Петър Нойков и Христо Негенцов, доц. Никола Алексиев. Значими изследвания, свързани с Историята на българското просветно и училищно дело, макар и под формата на спомени, автобиографии и други, предлагат Лука Доросиев, Иван Бракалов, Велико Йорданов, Христо Максимов. Всички те са просветни дейци на различни постове, но свързани с миналото на учебното дело житейски и емоционално.

Тема втора: Възпитанието и образованието преди създаване на българската държава и в първата българска държава

* Възпитанието по българските земи преди 681 г.

Българската народност се състои в историческо отношение от три етноса: траки, славяни и прабългари. Два века преди да се признае официално българската държава по днешните български земи и територията на Балканския полуостров въобще произтичат сложни процеси, свързани с промени в етническия състав на населението. За Европа началото на Новата ера е свързано с падането на Римската империя, а за света - с Великото преселение на народите от изток на запад. За България, която все още не съществува, това е идването на прабългарите по тези земи, а и не само по тях. Те стигат до днешната Северна Италия, в днешна Унгария и на север от нея и донасят едни по-различни от европейските представи за обществен ред, за съвместно съществуване, за уредба на населените места. На прабългарски език "орда" означава ред. Най-старата история на днешна България тепърва ще се пише, тъй като по различни причини сегашната не отговаря напълно на историческата истина. Историята не е догма. Онова, че тя не се случва, а се пише трябва да се преодолее.

Трите етноса, които ще влязат в състава на българската нация по-късно, носят своята представа за света, имат своето традиционно възпитание съобразно нея, имат своите религиозни вярвания, фолклор и бит. Възпитанието, като предаване на опита от по-старите на по-младите при всяка група протича в съвместния живот. Старите дават на младите онова, с което те ще продължат живота. Учат ги на добро, предават им спомените за миналото дават им необходимите за живота знания и умения. Във всички случаи, макар и да няма писмени доказателства за това, е имало хора, които са изпълнявали по вътрешна нужда ролята на учители, така както е било по цялата земя при народите, които не са имали държава и училища.

Българите се настаняват на Балканския полуостров през V век и в продължение на няколко десетилетия, малко по малко те откъсват територии от Византия за себе си. За да ги признае Великата империя през 681 г. те наистина са го заслужили. В редица източници прабългарите се представят обикновено за малобройна група от хора, но се пропуска факта, че тогавашните историци са отбелязвали обикновено само броя на воините мъже. Те донасят по нашите земи практиката да се живее в градове, да се строят дворци от камък, което местното население не е познавало. Като хора на реда, те са спазвали писаните и неписаните закони стриктно и затова са създали Велика България. Нейното влияние над земите на днешна Русия и Украйна, чак до Балтийско море и Скандинавия е значително. Религиозните вярвания на прабългарите идват от дълбока древност, когато те слизат от високите места на планината Памир и земите на днешен Иран и Афганистан, за да търсят по-добри места за живот. Върховният им бог е Тангра или Тенгри, култът към който някои историци определят като основа на познатите днес пет световни религии.Като носители на висока материална култура, развито стопанство, търговия, пътища и военно дело, неминуемо са имали и развита духовна култура. Общество, което не е познавало робството и е дарявало свободата дори на военнопленниците е привличало към географските си рамки редица съседни народи. Възпитанието и при тях е функция предимно на семейството. Съобразено с утвърдените обществени норми и обичаи на общността, то има задачата да подготви подрастващите за бъдещето чрез непосредственото им участие в дейността на възрастните, съобразно техните възможности. За нуждите предимно на развитата търговия са използвани "чертите и резките" - писмени знаци от т.н руническо писмо, с които са се отбелязвали определени неща.

Историята на прабългарската общност е обект на особено внимание през последните десетилетия, а откритите непознати досега източници дават ценна информация за нея.

2. Възпитанието и образованието след създаване на българската държава.

Времето от 681 г. до Покръстването в 865 г. във възпитанието и образованието не се случва нищо по-различно от онова, което е утвърдила традицията. Косвените доказателства са основание за извода, че до покръстването, и славяните, и прабългарите са живели със своите религиозно-митологични, езически представи. Подрастващите са били възпитавани в съответствие с езическите вярвания на своите родители Прабългарите са имали своя писменост, казано условно, която е включвала определен брой знаци под формата на "черти и резки", за усвояването на които са помагали т.н. "пестуни". Техните функции са били близки до тези на учителите. Официално администрацията ползва гръцкия език. Запазени са писмени паметници от онова време на гръцки език и няколко надписа на прабългарски език, написани обаче с гръцки букви. Логично е да се предположи за съществуването на център,в който тези надписи са правени.

Вероятно, трудностите да се управлява държава от три разнородни етноса е довело до идеята за приемане на християнството от всички, за покръстването. Общата религия е призвана да обедини трите народности и така да се създаде силна държава, в която етническите различия да отстъпят пред общата вяра. Друг е въпросът, че много време преди 865 г., от порядъка на няколко века, по българските земи вече е имало християнски общности.

Официалната религия се налага и със сила върху една немалка част от прабългарската общност, която не желае да се раздели със старата вяра - тангризма. Историците имат думата по въпроса, но онова което има исторически смисъл за България е, че с покръстването се създава българската народност, българската нация обединена от общата вяра в общия Бог. На картата на Европа се появява една нова християнска държава, която заявява категорично своето присъствие на стария континент. От двете възможности - католицизъм или православие - през 870 г. българският владетел избира православието и така завинаги сродява държавата си с православния изток. Цариградската патриаршия поема ръководството на младата българска църква, в която словото божие се чува на гръцки език и се произнася от гръцки свещеници. Български все още няма.

* Създаване на славянобългарската писменост.

Източник на данни за живота на двамата славянски просветители - създали азбуката са житията им, написани от Климент Охридски и наречени "Панонски легенди". Независимо от многото спорове около народността им, българският им произход не подлежи на съмнение. Техният дядо е бил придворен в двора на кан Кардам, българи са и родителите им. Методий се ражда през 815 година, а Константин - през 826 г. в Солун. Бащата заема престижна длъжност във византийската администрация и дава отлично образование на синовете си. Константин завършва прочутата Магнаурска школа в Цариград, после става свещеник и библиотекар на патриаршията вцърквата Св. София. През 850 година заема преподвателското място на своя учител Фотий и започнал да преподава философия. През 851 година отива в манастира " Св.Полихрон", на планината Олимп в Мала Азия, където брат му Методий вече е калугер. И тук, най-вероятно без да губят време, двамата пристъпват към изпълнението на своята мисия. Помагат им малък брой техни ученици. В 855 година глаголицата е вече готова. Предстоят преводите на божествените книги. Глаголическото писмо е първото славянско фонетично писмо, съобразено изцяло с особеностите на славяните от българската група. В основата на Кирило-Методиевия книжовен славянски език е солунският диалект, който по своите особености е източнобългарски. През 860 г. следват няколко успешни църковни и дипломатически мисии на двамата братя по поръка лично на византийския император. Предполага се, че след тях, в 861 г. Костантин подновява преподаването в Магнаурската школа, а Методий е изпратен за игумен в манастира "Св. Полихрон".

Мисията на двамата братя във Великоморавия започва през есента на 863 година. Тя е наложена от необходимостта да се даде отпор на немското духовенство, което прави усилени опити да германизира моравските славяни. За да им се противопостави, княз Ростислав кани двамата братя. С тях заминават и техните ученици. Там престояват повече от три години. С помощта на княза, Кирил открива училище за подготовка на славянски духовници, положили се основите на изграждането на самостоятелна славянска църковна организация. Продължила дейността по превеждане на богослужебните книги от гръцки на славянски език. На път за Цариград, през пролетта на 867 година, заедно с моравските си ученици, двамата братя престояват около шест месеца в панонското княжество, където обучават нови 50 свещеници. Следващата спирка е Венеция, която по това време е византийско владение. Тук Константин произнася речта си срещу триезичната догма, в която по блестящ начин защитава славянската писменост и книжнина. По покана на папата през декември 867 г. пристигнали в Рим. Посещението им било повече от успешно - славянската писменост и книжнина и славянският език като литургичен (богослужебен) получили пълно признание. Това било ново тържество на делото на двамата братя.

В Рим папата осветил славянските книги, а някои от учениците на Кирил и Методий били посветени в различни църковни длъжности. Междувременно Константин Философ заболява, а 50 дни преди преди смъртта си приема строг монашески обет и името Кирил. Умира на 14 февруари 869 година и е погребан в църквата "Св. Климент".



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
История на педагогиката и българското образование 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.